Урдовиза – историята говори

В непосредствена близост до град Китен са разположени историческите останки на Урдовиза. Крепост, построена по времето на Троянската война през XII в.пр.н.е. Научно доказано е, че е разполагала с военно пристанище, от което са се превозвали провизии за Троя. Името на селището доказва за тракийския му произход и е една от интересните забележителности около община Приморско.

Урдовиза се счита за един от най-старите тракийски селища по нашите земи. Изследвания на археолози показват, че възрастта му датира към ранната Бронзова епоха.

Крепостта се е намирала върху площ дълга около 120 м. и широка около 80 м. Бреговете на полуострова са трудно достъпни откъм морето поради 15 метровата си височина. Била е построена стена, коята е затруднявала проходимостта откъм сушата.

Братя Шкорпил откривайки крепостните останки предават факта, че селището е било пазено от две бойни кули, а корабите са се придвижвали към вътрешността на крепостта през отвор, който е бил с желязна верига, служеща за бариера. Те са открили също така, че е бил прекаран каменен зид до носа срещу крепостта, с цел да се пази от морските вълнения.

Селището придобило стратегическа позиция в търговията през XII – XIV век, тъй като се появява във средиземноморските търговски карти. Градчето изчезва от картата, когато хората от крайбрежието започват масово да се изселват в планината, бягайки от руските казаци.

През 1912г. полуострова е присъединен към българската държава, но едва през 2012г. привлича вниманието на археолози и историци. Те започват да разкопават територията на полуострова и в бъдеще се очаква да открием още интересни исторически факти за да обогатим културата и наследството на България.

Снимки: К Василев

Легенда за Урдовиза

Според една легенда гръцкият върховен бог Зевс имал връзка с простосмъртна жена, от която му се родили три красиви дъщери – Сиза, Агата и Виза. Един ден Зевс се ядосал на дъщерите си и ги изгонил от свещената планина Олимп. Трите сестри се разделили и всяка от тях основала по едно селище: Сиза основала Созопол, Агата – Агатопол /Ахтопол/, а Виза – Урдовиза (Китен).

Друга разказва как до Освобождението (1878г.) на източния край на носа над скалистия морски бряг се издигали стените на владетеля на крепостта. Но кой е бил той, какъв е бил нейният край, никой нищо не може да каже.
За нея ни разказват само преданията и народните песни в този край. Те свързват селището с обособяването на областта Хасекията, като привилегирована област през Османското иго. Още по-любопитно е, че в центъра на всичко стои личността на една българска девойка, която със своето родолюбие и саможертва е оставила името си, за да се носи от уста на уста сред местното население в продължение на векове. Това било през първите години от завладяването на България от Османската империя. В селището – крепост Урдовиза се прочула с хубостта си девойка на име Стана Урдовизка, както я нарича народа в песните си. Тя била толкова красива, че дори турския султан бил запленен от нейната хубост и не се поколебал да изпрати войска, за да му доведе красивата българка. Султанът й предложил да се омъжи за него и в един момент очите на хубавицата, от които непрекъснато се леели сълзи трепнали с надежда. Тя казала на султана, че ще се омъжи за него, но първо иска да й изпълни едно желание – колкото земя в родния й край може да обиколи ездач на „хвърковат“ кон от изгрев до залез слънце, тази земя да се освободи от всички султански данъци. На владетеля на огромни територии в Европа и Азия, това желание не представлявало трудност и той веднага се съгласил да го изпълни
И ето, че една ранна утрин Урдовизка потеглила на „хвърковат“ кон от полуострова, поела на югозапад по посока на възвишението и се спуснала по отсрещния бряг на реката. След това завила на запад срещу течението й и отсрещните висини. Така през целия ден прехвърляла гористите странджански баири, долове и падини. Конят непрекъснато се обливал в бяла пяна. Привечер, след като ездачката заобиколила повечето странджански села и още някои други в западна посока от Урдовиза, препуснала по гористото Странджанско било, по посока на черноморския бряг. Но, когато стигнала до залива, северно от Урдовиза, конят се строполил от преумора и издъхнал. Умряла и красивата урдовизка девойка…
Султанът спазил дадената дума. В чест на героите на тази история, жителите на Урдовиза нарекли красивия северен залив Атлиман – залив на добрия кон /или Конски залив/. Архивите сочат, че легендата описва истинска история. Последният пазител на султанския ферман, даващ привилегии на населението в Хасекията, бил хаджи Стоян от странджанското село Звездец. Документът обаче бил унищожен през 1845 година при убийството на хаджи Стоян, който до последния си дъх го съхранявал като най-голяма ценност.
Султански ферман, издаден от Мехмед І /1413 – 1421г./, позволява да се установи хронологията на това събитие – началото на второто хилядолетие на ХV век.

Предание в стих за Урдовиза

Там, дето Странджа се снишава
И впива устни във морето
Там, малко селце притаява
Легенда чудна за сърцето

Отбие ли се тука пътник
И седне на брега ронлив,
Ще чуе той след слънчев заник
Слова от морския прилив:

„Било преди години много….
Владетелка на тез места
Е била бяла Моновиза,
Със стройна гъвкава снага

Очите и – кат въглен черни,
Косите- къдрава смола.
На нея всички били верни,
Закон били нейните слова

На този бряг били чертози
От мрамор само и злато,
Навсякъде обрасли рози,
Вплели клони от сребро.

Тук Моновиза хубавица
Живяла в своите младини.
На морски вълни царица,
Тя видяла щастливи дни.

Но скоро погледа кристален,
Покрили сиви мъглини.
Владетелката Моновиза
Дочакала тревожни дни.

Дочул за хубоста и рядка
Султана турски тук дошъл,
Да иска българка съпруга,
А той бил тъй свиреп и зъл

Едва склонил той да изпълни
На Моновиза сетна воля:
При ранна утрина излязла
Владетелката с враня коня

Препускала тя без умора
От изгрев чак до залез слънце,
За свой народ, За свои хора
Не жалела живот, ни сърце

Кога на залеза лъчите
Огрели нейните чертози,
Отправила със сълзи в очите
Видяла кървавите рози.

Паднала младата царица
И смъртен дъх облял лице и.
Макар и мъртва- хубавица
Султана тука я намерил
И волята и той изпълнил:

„Земята, що за ден преброди,
Свободен кът ще я превърна.
Тук няма веч да има роби!”

Почива младата царица,
На около пустош владей.
Не мярка се таз хубавица.
Сал споменът за ней живей.

И сега, щом изгрее луната,
Тя идва тук по тез места
И търси във развалините
Следи от своите младини

Оглежда се пак в морето
Тъй както правеше преди,
Но сълзи капят от сърцето,
Та бърза,Идат върли зари.

Там дето Странджа се снижава
И впива устни във морето,
Там, пътнико иди да чуеш
Легенда чудна за селцето!

История за автора

„Тази легенда е написана в с. Китен на 6 Юни 1943 год. от тогавашната там млада учителка Сийка Иванова Геличева/ сега по мъж Балдинова, живуща в гр. Сливен”. Тогава Китен беше съвсем малко селце с 35-40 къщи.
Предавана от поколения на поколение до нас е достигнала легендата за „Есекията”
– крайбрежна област от странджанския край, която област дълги години, през турското робство се е ползвала с известни привилегии: населението не плащало данъци и др..
– в тази легенда героинята е Моновиза, която преди пълното заробване на България от турците била владетелка на крепоста „Урдовиза”, /следите на която и досега личат/ и на областта около нея .
Урдовиза- това е полуостровът на който се разраства Черноморски курорт Китен“

Гр. Бургас. 4 Октомври 1974 год
Преписа на легендата е направен по запазен ръкопис, пратен ми от авторката
Поясненията са от мене: Ст. Драгулев

Коментари

Top